„СРЕЩА С ЧУДОТО
За пет дни го пускат от казармата в домашен отпуск Николай и още на следващата сутрин го грабват майка му и леля му Радка да ги закара в Коньово. Чули, че Дядо Влайчо си е дошъл, та хем да го видят, хем и той на тях да види лошо ли, хубаво ли ги чака занапред. Децата им поотраснаха вече – коскоджамити ергени, а майчините сърца нетърпеливи и бързат да разберат какъв ще им е късметът на момчетата.
Николай от дете е чувал за Дядо Влайчо – нали Коньово е само на един хвърлей място, но не се вълнува твърде от срещата с ясновидеца. Далеч по-голям му е меракът да подкара зелената Жигула на братовчед си, затова не чака да го увещават. Пътьом вземат една съседка и колата се плъзва по скоро асфалтирания път към съседното село.
Късната есен е оголила клоните на Коньовската кория и на черниците пред двора на Дядо Влайчо. Тясната уличка, обрасла с трева покрай оградите, е пълна с хора, чули за завръщането на ясновидеца и нетърпеливи да го видят.
Николай спира колата на отсрещната страна на улицата, недалеч от пътната вратичка, към която всички са вперили очите си. Трите жени слизат, а младият мъж се разполага удобно на кожената седалка и, прехвърляйки през ума си своите си младежки работи, се приготвя да чака. При толкова много народ, едва ли ще дойде ред майка му и другите да влязат при пророка, мисли си, но щом са дошли – ще чакат, че и той заедно с тях.
Пуска радиото, за да не скучае и барабани с пръсти по волана в такт с музиката. Като му омръзне, излиза и се обляга на предния капак, после пак сяда в колата. От време навреме хвърля поглед към пътната вратичка, през която влизат хора, а после излизат с разведрени лица след дълго чаканата среща с Дядо Влайчо.
Малко следобяд Николай забелязва, че пред вратичката изведнъж се струпват много хора, а сред тях един слабичък, стар човек с побелели коси им говори нещо. От съседния сокак се задава черна „Волга“ – от старите, с еленче на предния капак. Двама млади мъже слизат от нея и отварят задната врата. Внимателно изваждат оттам един по-възрастен мъж с безпомощни, неподвижни крака. Държат го здраво под мишниците и под прегъвките на коленете и на ръце го пренасят в дома на ясновидеца. После излизат навън и се смесват с хората пред вратичката.
Баща им бил сакатият човек, от тринайсет години на краката си не стъпвал. Здрав и прав до едно време, ама уплаха някаква преживял и оттам нататък ни да стъпи можел, ни крачка да направи. И докато младите мъже със сълзи разказват на насъбралите се край тях за страданията на баща си, чудо се случва. По циментовата пътека от къщата се задава на собствените си крака болникът, който на ръце са внесли, а след него върви Дядо Влайчо и му говори. Пък той, горкият, само се дави от плач, а от гърлото му и дума не може да излезе. Заплакват с глас след него и синовете му. Този път от радост. Втурват се да целуват ръка на Дядо Влайчо, чудейки се как да изразят благодарността си, а събралите се край тях се кръстят пред чудото и трият сълзите си.
Дори двайсетгодишният Николай, попаднал случайно пред дома на пророка, вече не може да мисли за нищо друго, освен за случилото се пред очите му. Заслушва се в приказките на хората, които оживено говорят за внезапното изцеление, на което са станали свидетели, на свой ред разказват случки за дарбите на ясновидеца и жадно поглъща всяка казана дума. Вече не му тежи дългото чакане и осъзнава, че случилото се днес пред очите му, няма да го забрави.
Час по час преваля този необикновен есенен ден на 1980 година. Никой не си тръгва, без да е влязъл при Дядо Влайчо. Забравили и къщи, и работа, и добитък, хората търпеливо чакат. Чака и Николай, отново облегнат на капака на колата от отсрещната страна на улицата.
Малко преди смрачаване беловласият старец пак излиза на пътната вратичка и хората като по команда се струпват край него, но той гледа през улицата, маха на някого и говори нещо. Младият мъж, облегнат на колата, не чува думите му и не разбира какво се случва, докато майка му не идва при него с думите: „Бързо ела! Не виждаш ли, че Дядо Влайчо тебе повика?“
Младежът стреснато прекосява калдъръмената улица и се озовава лице в лице с ясновидеца, който кротко му казва: „Ела, Николайчо! Влез!“
После тръгва по пътеката към къщата, а младият мъж като насън върви след него и се чуди: „Защо мене повика Дядо Влайчо? Аз зор за помощ нямам. Дойдох само да докарам майка и другите жени.“
Влизат един подир друг в коридора, а оттам вдясно – в стаята на Дядо Влайчо. Старецът застава полулегнал на леглото, слага една възглавница зад гърба си и се обляга на стената, готов за дълъг разговор. На младия си гостенин посочва стола до застланата с покривка дъсчена маса.
Освен библийката му, на масата има бял пешкир*, сгъната риза, бучка сирене и малко хляб. Тези малки дарове от благодарни гости се запечатват в главата на младия мъж, както и бюфета зад гърба му – на стената до южния прозорец, шарения ковьор на стената, малкото долапче над главата на ясновидеца с икона на Света Богородица и запаленото кандилце до нея. Скромната и чиста обител на един скромен и чист човек, който ще остави дълбока следа в паметта и душата на един млад човек, застанал на прага на живота си. Първа и последна среща между кипящия от енергия младеж и уморения старец, който излъчва спокойствие и миловидност, а добротата му сякаш се носи във въздуха, който дишаш край него.
Стъписан е младият мъж, не знае нито какво да пита, нито какво да каже, но с цялата си същност усеща магнетичната сила на този наглед съвсем обикновен белокос човек срещу себе си. Пък той все едно на внук, дето от пелени го знае, започва да говори:
– Остарях вече, Николайчо. Лесно се уморявам. Сили нямам ни в ръцете, ни в краката. Една душа ми остана само. Пък нали виждаш отвънка колко народ се е струпал? Всеки с грижата си иде, с болежките и проблемите си … И всичките помощ от мене чакат.
Те повечето сами са се докарали дотука, ама не го проумяват. Много омразия е плъзнала между човеците, мойто момче и още по-много омразия иде. Все по-лоши ще стават людете, щото ни срам, ни вяра, ни страха от Бога имат. Пък кога хората се отвърнат от Господа – и той се отвръща от тях и ги забравя. Възправили се брат срещу брата, син срещу баща … Всеки зейнал света да налапа, като че на онзи свят ще го занесе. Кога няма вяра и нравственост, душата потъва в дяволското гърло на ненаситността. Таз ненаситност открай време погубва хората, душите им краде и в зверове ги превръща. Сега тука барем за ниви не се трепят един други, ама и това ще дойде. Всичко, което днеска се вихри с такъв небивал устрем и размах, в един само ден, в един само миг … ще се срине на пепел. И война на изтока ще има. Няма да е за пари и земя. За вяра ще е войната. Всеки своя си Господ ще брани и в негово име ще воюва, без да проумява с плиткия си ум, че той Господ е един за всички, както да му викат и каквото да му е името. Много народ ще погине от глупостта на големците, дето искат със света като с бащиния да разполагат. Хората за тях са като овце – доят ги, стрижат ги, колят ги, а да ги хранят забравят. Много народ по света ще се пръсне. Щото то стадото търпи, търпи, ама кога прегладнее, и оградите ще прескочи, че и чобаните си ще помете. И щом му е до шушка опоскана мерата, само друга мера ще си намери. Млад си ти, тепърва много има да видиш.
Гласът на стареца заглъхва и той спира, въздух да си вземе и да си почине. Младият мъж не всичко от думите му разбира, а тази война за вяра му е чудно нещо, но си мисли, че Дядо Влайчо е набожен човек и затуй така приказва. Сетне се сеща да го пита дали ще стане голям футболист, защото футболът му е мерак от дете. Като ученик в Сливен играеше в юношеския отбор, а в казармата при всеки сгоден случай все е с топката. Но преди да си отвори устата, старецът сам подхваща:
– Виж какво, Николайчо, ти с топка не се занимавай, ами се стягай да помагаш на хората! Теб това ти е писано и силата ти е там. Пък заради таз топка много ще патиш и пет операции ще претърпиш. Знам, че няма да ме чуеш сега, ама така ще стане. То от чужди приказки човек трудно се учи и докато не му мине през главата, не прихваща, ама аз да знам, че съм ти го казал, пък другото е твоя воля… А ей там, зад вратата, виждам куфарчето с дрешките на братчето ти, дето ти от Балчик му ги купи, пък му ги откраднаха.
Николай слисано поглежда Дядо Влайчо. Преди шест – седем месеца купи на брат си син шушляков спортен екип, но той, милият, само два пъти играл физическо с него и после му го откраднали заедно с куфарчето, с което ходеше на училище. Тъй и не успя да му се нарадва, горкият. И как ясновидецът го вижда сега зад вратата това куфарче? Чудна работа!
После се сеща за мъжа, когото внесоха на ръце при него, а той сам на собствените си крака излезе. Щом сакатите прохождат при Дядо Влайчо, защо пък и куфарчето с екипа на брат му да не види той зад вратата?
Само да не забрави да го пита дали ще живее по-богато един ден, че колкото и да се блъскат майка му и баща му, пустите пари все не достигат! – мисли си Николай. – Гладната кокошка просо сънува.
Докато успее да си отвори устата, ясновидецът натъртено му казва:
– Богат няма да станеш, но добре ще живееш, Николай. Запомни го това! А богатството не само с пари се мери. И това ще го разбереш с времето.
Младият мъж съвсем онемява. Усеща себе си като отворена книга пред очите на пророка и дори малко го е срам, че този старец вижда всяко кътче вътре в него. Като че отново е застанал пред военната комисия, но този път не тялото, а душата му е оголена.
Ясно е, че Дядо Влайчо чете мислите му преди да ги е изрекъл и тайни за него няма. Объркан е Николай и дори не може да се зарадва на думите на стареца. Попаднал е в някаква нереалност, която и на сън не прилича. И докато се чуди дали да не разтърка очите си, за да се събуди, вратата на стаята се отваря, една възрастна жена влиза и казва на Дядо Влайчо, че е дошло време за нещо, но какво точно, Николай не успява да разбере.
Старият човек с мъка слиза от леглото и тръгва след жената.
– Ела, Николайчо, ела да идем оттатък! Да благодарим на Господа за днешния ден и за хляба на масата ни!
Младежът влиза след ясновидеца в отсрещната стая и сяда на пообеленото столче, което той му подава. Тишината е толкова дълбока и като че го поглъща. Запаленото кандило под образа на Богородица потрепва в сумрака и Николай едва вижда мърдащите се устни на възрастните хора, потънали във вечерната си молитва. Ръцете им като че сами се вдигат и чертаят кръст след кръст пред иконата, но той стои като дърво и не смее да се прекръсти.
Дядо Влайчо прекъсва молитвата си за малко и назидателно слага ръка върху рамото му.
– Кръсти се Николайчо, кръсти се, че Света Богородица тебе те пази!
Двадесетгодишният мъж свива неумело пръстите си и, наблюдавайки стареца, започва да се кръсти. До края на вечерната молитва вече има усещането, че кръстът е нещо, което цял живот е правил.
Кръсти се той и до днес, и вярва, че Богородица държи ръката му и наистина го пази. Не забравя да благодари – за хляба на масата и за съдбата си.
След молитвата ясновидецът оставя жената на брат си да изпроводи младия му гостенин, а той уморен се прибира в стаята си. Навън е вече тъмно. Пооредели са хората пред пътната вратичка, а майка му и другите две жени го чакат до колата. По пътя на връщане все препитват какво му е казал Влайчо, но Николай, още стъписан и объркан, почти нищо не може да им каже. Освен за топката и операциите… И за откраднатия екип на брат си.
Че как да опишеш с думи нещо, което умът ти не го побира, но в душата ти е бръкнало и се е запечатало в нея?
Тридесет и осем години са минали от онази среща с необяснимата сила на ясновидеца в късната есен на 1980 година. Младият тогава мъж бавно остарява и помъдрява, a споменът за онзи ден, вместо да избледнява, с годините става по-ярък и все по-често кръстосва мислите и сънищата му.
Отдавна е осъзнал, че всичко което му каза тогава Дядо Влайчо, е истина и едно по едно се сбъдва. Петте операции не му се разминаха, защото коравата му глава така и не се вслуша в думите на пророка и той продължи да тича след топката. И ръка чупи, и ахилесово сухожилие къса, че и без око за малко не остана. Прав беше старецът, че човек от чужди приказки не прихваща и докато на свой гръб не го преживее, не се спира.
Често си мисли Николай за силата на този пратеник небесен да вижда в миналото, да променя настоящето и да предсказва бъдещето с абсолютна точност. Прехвърля през ума си всяка минута, която прекара в святата обител на ясновидеца, всяка дума, която чу от устата му. Убеден е, че ненапразно тогава един жив светец го посочи и повика при себе си.
И до днес, толкова години след срещата с чудотвореца, в главата му кънти неговият завет: „Николайчо, ти се стягай да помагаш на хората, на тебе това ти е писано!“
„Дано да помагам! – мисли си той. – А може би ясновидецът затова ме е повикал.“
Великова, Златина. Ясновидецът. София, ХуЛите, 2019.
No responses yet